Д-р Емилия Панчева, Сандански: Как изкачих връх Голям Арарат – 5137 метра. И защо не бива да си поставяме лимит


Обичам планината. Тя ме учи на търпение, на упоритост, на сила. Обичам свободата и я получавам чрез планината. За мен тя е храм, в който мога да бъда насаме с душата си, място на блаженство и завръщане към същността ми. Планината е място, където опознаваш най-добре себе си…


През миналата година бях решила отново да потегля към Хималаите, като едновременно с това си решение определих за себе си и височината, до която бих стигнала. Този път не повече от 4500 метра. И така избрах за маршрут Светилището на Анапурна в Непал. Той е много красив, сравнително лек за тези условия, с по-малки дневни денивелации и се стига до първи базов лагер на Анапурна – 4200 м.

Внезапно връхлетялата ни Ковид ситуация обаче осуети моите и на останалите от групата планове и трекингът се отложи за тази година. Април месец се виждахме вече по склоновете на Хималаите, когато точно преди тръгване, разбрахме, че от нас се изисква да бъдем ваксинирани и принудително карантинирани в Катманду и след това в България. Това ни накара отново да отложим пътешествието. А сърцата ни вече тупкаха в нетърпеливо очакване. То ти влиза в кръвта – готвиш се, събота и неделя ходиш по планината, очакваш датата…


Междувременно моят водач Евгений Динчев от “Треккинг” ООД вече бе направил група за изкачване на свещения за арменците връх Голям Арарат – 5137 метра, който се намира на територията на Турция, на границата с Иран и Армения. Това беше нещо по-различно – като експедиция – тръгваш, за да се изкачиш на определен връх, за кратко време, голяма височина. И нямаше да е лесно, защото се изискваше преодоляване на 1000 метра денивелация дневно.

Първото, което си помислих, обмисляйки да се включа в групата, беше увереността ми, че съм подготвена. Тази ми увереност дойде до известна степен и от факта, че трудното на Арарат е не терена, а височината. Другото ми притеснение бе нощното щурмуване на върха. Но аз вече имах опит от пребиваване на такава височина: базов лагер на Еверест, езерата Гокийо, кората на Кайлаш в Тибет… Знаех какви са усещанията при добра адаптация, да преценя къде трябва да спра, ако се наложи и не всичко да стане на всяка цена.


На 15 август тръгнахме от селцето Чорни, което е разположено на 2100 метра надморска височина. В района живеят кюрди. Групата беше изключително мъжка, стари планинари, достигали и над 6000 метра височина. Освен Евгений имахме и местен водач и едно осемнадесетгодишно момче, помощник. Багажът ни бе натоварен на коне, а ние тръгнахме с леки раници. Първи с едно муле тръгнаха нашият готвач, мъж на около 75-годишна възраст и неговото 5-годишно внуче. Аз тръгнах отпред зад местния водач, да определям темпото. Още с първите стъпки си пролича, че групата е стабилна, опитна, дисциплинирана, движеща се в синхрон, подчинена на общата цел. По време на прехода водачът ми взе раницата, което в началото малко ме притесни, защото тя беше лека и аз се движех добре. Оказа се, че това е от уважение и политика на фирмата. С равномерно и стабилно темпо стигнахме до първия базов лагер, който се намира на 3200 метра надморска височина. Тук готвачът беше сервирал лакомства, ядки и чай за добре дошли, докато опънат палатките и приготви вечерята.


Следващият ден беше климатизационен. Всички бяха спали добре, нямаха главоболие и хипотермия. Друго, което трябва да се следи на тези височини, е количеството вода, което се поема, апетитът и приемът на аспирин.


С много бавно и равномерно темпо и почивки на всеки час стигнахме до 4100 метра височина, близо до втори базов лагер, където престояхме около час. Всичко това се прави, за да може организмът да се аклиматизира. Новото, което разбрах, беше, че когато се връщаме, трябва да се върви по същия път и също бавно – за адаптацията е по-добре, организмът да го запомни. Върнахме се в първия базов лагер, където преспахме отново. А внучето, което срамежливо пристъпяше към нас два дни, се върна в селцето, за да изчака завръщането на дядо си и нас…


На третия ден стигнахме до втори базов лагер, на 4200 метра и опънахме палатките. Местният водач каза, че групата се движи много добре и че е по-добре да станем в 12 часа през нощта, а не както бе планирано в един, за да не се засичаме с другите групи.Въпреки, че трябваше да легнем да поспим рано, решихме да направим едно адаптационно изкачване нагоре по маршрута за около час. За това време неусетно успяхме да качим около 300 метра височина, което ми даде увереност, че имам шанс да стигна върха. Оставаше само да успея да поспя. Успях да се центрирам, да анализирам състоянието си и маршрута и да начертая малките стъпки, които биха ме подкрепили. Сънят възвърна силите ми. Събудих се с увереността, че нещата ще се случат. В момента, в който исках да си взема раницата, момчето каза „не“, за което съм много благодарна и което ми помогна да кача върха с по-голяма лекота.


В 1.11 часа с челници на главата потеглихме. Оказа се, че две големи групи вече са тръгнали. Водачът застана отпред и наложи много бавно, равномерно и стабилно темпо, почти като медитация, плътно един зад друг. Успяхме да изпреварим другите групи още в началото, които вече се бяха разпокъсали и често почиваха. Спряхме за почивка чак след час. Оказа се, че сме качили над 300 метра сравнително леко, което ни обнадежди. И пак потеглихме. Бавно, стъпка по стъпка, стъпка по стъпка, като медитация.


А бавната стъпка води до размисъл. Там “горе” нещата са много ясни. Тук ние сме сами със себе си. Изчезнал е шумът на града, няма я мръсотията, няма го забързания живот и изнервените хора. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глътката вода, филията хляб, добрата дума, протегнатата ръка и дълго чакан слънчев лъч. Свикнали сме да ги имаме и не ги ценим. По пътя опознаваш себе си и получаваш отговори и прозрения на въпроси, които си търсил. Осъзнаване.


И така до ледената шапка на около 300 метра височина под върха. Това бе ново предизвикателство. Разстоянието трябваше да извървим с котки. Може би, защото се виждаше вече върхът, за мен това беше най-вдъхновяващата част от маршрута. В 5.45 часа, при изгрев слънце и температура -7 градуса, бяхме първи на върха и гордо развяхме българското знаме. Върхът ни допусна. И времето беше с нас – тихо, спокойно, с добра видимост. Тъй като бяхме горе първи, това ни позволи да се полюбуваме на спокойствие на красивите гледки и направим добри снимки. След това направихме бързо слизане до втори базов лагер, където готвачът ни чакаше с чай и сладкиши за подкрепа. Направихме голяма почивка, събрахме багажа и се спуснахме към първия лагер. Надолу с нас тръгна и готвачът. Този възрастен мъж ме изуми със своето спокойствие, лекотата, с която понася височината и уверената, бодра, равномерна стъпка, с едно бастунче в ръка, все едно се разхожда и винаги успяваше да е пред нас. Преспахме отново в първия базов лагер и на сутринта лежерно, удовлетворено и наслаждавайки се на гледките стигнахме изходния пункт. С бусче пристигнахме в Догубаязит – най-близкото селище, за заслужена почивка.


Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим на някъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си.


Установих, че не бива да си поставяме лимит. Бях си казала, че вече над 5000 метра няма да ходя, но когато имаш настройката, яснотата за това, което искаш да постигнеш, тогава увереността и ентусиазмът ни за действие осезаемо се увеличава. За мен това бе преживяване по нов начин: с вдъхновение, с лекота, осъзнатост, смирение и благодарност. Удовлетвореност, пълнота.Един нов поглед към себе си и моите възможности. Ако не бях се включила в тази група и с предишните отлагания – за Хималаите, то отвътре нещо щеше да ме тормози. Сега напрежението изчезна. Действително не трябва да си поставяме лимит, защото всичко ни е, както се казва, „на една ръка разстояние“.


Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на малките неща. Излизането от комфортната зона е начин да се съживим. В голямата цел човек опознава най-добре себе си.


До нови пътешествия към себе си и света!